Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.07.2021 16:53 - Швеге, роман за любов предателство и терор
Автор: sweige Категория: Изкуство   
Прочетен: 745 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 28.02.2023 11:09

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                       Втора глава


Вече можете да закупите книгата
https://www.ciela.com/shvege.html

             Шум като от пърхане на криле ме стресна и в унеса ми парцалив черен плащ изведнъж изпляска точно над главата ми. Студено беше. Коррк...коррк...коррк. Граченето ме смрази. Бях вдигнал ръце над очите си и в ъгълчето на лакътя видях птицата вече кацнала на перваза отсреща.

По улицата на няколко пъти се чу тропот. Коляното ми изпука, когато скочих да видя какво става. 

Един униформен надничаше през откъртена дъска в оградата. Малко след това цъфна през портата. 

Улицата опустя за миг. Тишината беше изтикана от конска кола пълна с празни дървени щайги. 

Над тревата в двора, избуяла между плочите, се издигаше килнат простир и разкривените му ръждиви телове се извиваха като метални мълнии. Разхвърляните по земята тухли лежаха на дъното на кратери в избуялата трева. Една греда и няколко дъски бяха проснати напосоки на олисяло място под сянката на криво дърво. 

Милиционерът обикаляше приведен между боклуците, като в лабиринт. Затворът на пушката му изщрака. В къщата стъпките му се чуваха като в кофи. 

От бързане не можах да намеря дървеното си оръжие. Бутнах се в килерчето и едва не се натресох на изпражненията отпред. Сякаш бяха човешки. Половин тухла ми се стори добро решение за самозащита в това положение. Вътре в тясното имаше парчета от стари чували и къса дъска с белези от кални стъпки. 

По стълбите неравномерно стържеха ботуши и въпроса “Колко са?“ ме напрягаше още. Говореха си нещо неясно. Хванаха ме, повтарях си, хванаха ме и всеки път се стягах. В нишата зад вратата, между комина и пантите, чувствах гушата си, стегната от невидима примка.

Пръстите ми отмаляха от стискане. На светлината от притворената врата сенките им се издължаваха, като от краката на жираф. Ритник и вратата се върна сама след удара в колоната на комина. Замириса на униформи. Оня спря я и пак изпсува.  

- Абе, тука само говна има - махна с ръка и сянката й се спусна настрани, като крило на гигантска птица. 

Броих до 100 след като стъпките им заглъхнаха в двора. Сърцето ми още биеше ушите. Престраших се да изляза, но не пуснах тухлата. Отидох пак в стаята с гаргата. Кацналата на прозореца черна птица насечено въртеше глава, сякаш разчиташе шифровано съобщение в парчетата мазилка по пода, разкодираше ги и ги предаваше на някого отвън. 

Дремех до стената и зяпах докато чаках да се стъмни, но разредени стъпки и шум от влачене ме накараха да подскоча. Гаргата ме посочи с човка и отлетя. Залепнах от страната на вратата и тихо взех гредичката. В този момент на входа се плъзна сянка като от чучело.

Беше ме видял.

Отстъпих още и вдигнах парчето от рамката.

- Недей, спри! - изкряка забързано натрапникът.

Видях прегърбен мъж с протрит шлифер. Стискаше края на брезентов чувал. Посивялата му коса беше дълга и проскубана, сякаш подстригвана с нож. Тялото му слабо, като на болник се поклащаше при всяко движение и се виждаше как панталона му играе около краката, тънки като колци за домати.

Подпрян на нещо като овчарска гега, той пристъпи приведен. Лицето му не се виждаше добре от косата, но по бузите му имаше гнойни рани.  

- Кой си ти? - почти му изкрещях.

Не трепна, но ме загледа.

- Момче, аз живея тук - отвърна непознатия след пауза и бузата му потрепера към дясното око. - Ти, кой си? - попита ме с лек присмех.

Отпуснах ръце и пуснах оръжието си. Чучелото се обърна и свали от гърба си някаква торба от зебло, където порови и измъкна кутия от консерва. Извади от нея фас и го запали с ловко движение. 

- Пафка искаш ли - предложи ми и си дръпна. - Можеш да останеш. Болен изглеждам, нали. Не се бой, не съм заразен – направи някаква неопределна физиономия и се обърна. - Отивам долу.

Напрегнах се да чуя шумовете навън, да не затропат пак фуражки по стълбите. Стиснах юмруци, заради поредната конвулсия в дясната ръка. После пипнах раната на челото си, кръвта беше засъхнала. Мирис на пот и мръсно се усещаше всеки път щом си завъртах главата.

Оказа се, че домакинът ми не е много стар. 50 години бил навършил, но изглеждаше с 20 отгоре. Гледах го как седи облегнат, като на трон на два чувала и полека глади брадата си.

- Дай една цигара, ама да не е от кофите! 

- Имам, и фас, и от пакет – ухили се стареца.

- Не искам фас.

Даде ми кибрит и запалих, но ми се зави свят, не бях ял от предния ден.

- Трябва да ги откажа тези цигари – гласът ми увисна. 

Само прозорците на хлебарницата отсреща през улицата светеха замъглени. По булеварда минаваше камион, даваше газ, но двигателя му нещо прекъсваше, чуваха се звуци, като гърмежи. Скочих на крака и се засилих към прозореца. 

- Няма страшно, аратлик. При мен е сигурно, не влизат тук, мислят, че съм чумав.

- Днес се качиха двама.

- Теб ли търсеха?

- Мен. Избягах от участъка. – издишах дима.

- Кога?

- Сутринта. Милицията отиде в столовата и аз вазирах.

- Късмет. Оставил си им щайгата празна, а? Ама си ял, дармона – огледа ме пак. - Чудно как си успял, много вардят тук. И аз съм ял бой в този арест преди 3 години. 

- Каква щайга?

- Виждал съм 2-3 пъти след полунощ да изкарват от двора на милицията камиони с наредени щайги, от големите. Една вечер видях по отблизо, през оградата, че има нагъчкани тела в тях. 

Огледах го и се чудех дали просто не ме провокира да говоря. 

- Защо беше в ареста?  

Гледах пода, докато ми се размие адската картина с нагъгрени тела в щайги. 

Размислих.

- Връщах се от кино. "Калин Орелът" - погледнах го, сякаш го е гледал ей, така в тези дрипи. В една от новите кооперации по “Искър” видях момиче на първия етаж как се съблича без да е дръпнала пердетата и се покатерих да позяпам – засмях се. - Абе, простотия, но тя беше много красива – продължих по-бавно.

През озъбените джамове изведнъж лъхна студ и аз се усуках в балтончето, а домакина ми в надупчено оделяло, тъмносиньо на сиви кончета-люлка. 

Вече се чудех дали не е време да изчезвам. По-късно щеше да стане по-опасно, защото след прибирането на хората от работа улиците опустяваха и патрулите започваха да спират наред за документи. 

Изправих се да видя какво става навън. Тъмнината наоколо, сякаш извираше през решетките от подземието на Дирекцията. После се издигаше и невидима ръка замазваше с черно едно подир друго стъклата на околните къщи.

Тишината по улицата за момент блокира слуха ми. Отпуснах се. 

Чух припляскване и гаргата се сниши над двора, пикираше почти до земята и после се вдигаше рязко, докато кацна на горния етаж. Перата й лъщяха от отблясъците на крушките. Казах си, че гарванът ще ми е арбитър - ако завърти глава наляво-надясно, значи е чисто, поклати ли я важно нагоре-надолу –  тогава, има опасност. Гарванът се беше сгушил на прозореца. Въртеше матовия си клюн настрани. 

Значи - решено, заминавам веднага.

Стареца се размърда.

- Пази се и да се обадиш, ей. Аз съм си тук. Вечерта особено съм тук, на завет. 

В двора се ослушах клекнал зад оградата. Стори ми се, че са минали 10 минути в дебнене. Каишката на часовника ми беше скъсана и го оставих в квартирата. Късмет, защото иначе щяха да ми го счупят или да го тафят. Между двете колони на портата вече можех да огледам улицата - първо надолу към Лъвов мост. Нямаше никой. Признах си, че не ми стига куража да мина отново покрай сградата на милицията. И по другия тротоар не исках, та хванах пътя в обратна посока. Не исках да се приближавам до жълтата сграда, защото си представях как някакъв призрак може да се пресегне от мастилените дупки, да ме хване за крака и да ме замъкне обратно в мазетата.

Тодор Господинов




Гласувай:
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sweige
Категория: История
Прочетен: 15362
Постинги: 25
Коментари: 2
Гласове: 8
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031